Как се случи, че в самия край на лято,
насред гъмжилото на градския площад,
с точност до съдбовност се пресякоха
пътечките на двама непознати?
Очи докоснахме едва, съвсем отблизо,
ала видяното неосъзнал – отминах,
преди сърцето ми с неистов гърч възкликне...
А бе замлъкнало от толкова години.
По дяволите правила и етикеция!
Да бях поспрял... изтичал подир Нея;
да ѝ прошепна – там, в прииждащата вечер:
Познах Ви! – По това, което в мен е.
Тогаз могло би... и звездица благосклонна,
в помръкналите зеници да се отрони;
Лъч поне, претичала тревожност,
по хладната повърхност на неона.
Тогаз могло би... и луната да надникне,
макар с ресниците пропъждана отчаяно.
На нея можех даже да намигна –
несръчен жест в неловкото мълчание.
Тогаз могло би... и смехът да се събуди,
там, в ъгълчето на очите засиял.
Все още мъничко, ала възможно чудо;
Чудесата... Те са плахи отначало.
Дори могло би... и ветрецът да ни тласне;
Две лодки. Океан. Надежда – остров.
Можеше... ръцете ни да пожелаят
в едно да слеят своята самотност.
Защо не спрях! Защо не я догоних!
Тя, уж не беше смайващо красива,
ала проникна в мен. Понесох я... Икона
пред вярата изгубена. Усещам, жива е.
Прости, длъжник съм ти, Съдба. Върни ми я!
В стихото има и паралелен момент с тривиално звучене, касаещ нормалните човешки взаимоотношения, а именно: да не отминаваме с лека ръка хора, когато сме отгатнали, че те се намират в житейска или душевна беда.
Благодаря за отбелязването!
25.02.2018 13:25
В паралелният контекст, за който каза: случвало ми се и ми се случва да се чувствам изключително неловко да помогна. Именно заради болката на нуждаещият се и достойнството му. Тъпо е и трябва да се преодолява. Пак предразсъдъци и страхове всъщност. Явно просто е необходимо да се учим ежедневно на съпричастност и осъзнаване, че всичко и всички сме свързани и можем да си въздействаме. Изборът е дали и как.
25.02.2018 14:06
Съпричастността, като отгледано чувство, е едно, а реално подадената ръка - съвсем друго. Моментът е много тънък. Ти го каза - Достойнството. Дори, само вмененото чувство за благодарност у този, на когото сме подали ръка, създава, реципрочно, дълг. Идеалният случай би бил, ако съумеем да му покажем правилните жалони в неговия път, но ненатрапчиво, скрито, така че той да си помисли, че сам ги е открил, а нас да ни възприема само като добри спътници.
А за натрапчивата или натякваща помощ, задължаващата, си напълно прав. Ндам, много фини моменти са това... Освен, обаче, когато разпознаеш друг в себе си и себе си в друг мигновено. Без мисъл. Със сърцето. И не се пропусне момента :))
Като цяло темата, която зачекнахме (най-вече ти), е твърде обширна, а тук само роним трохи от нея. Заслужава детайлно разглеждане, но това би могло да е, примерно, есе или отделна статия. Защо не опиташ, струва ми се, че притежаваш необходимия базов ресурс. :))))
26.02.2018 09:16
Наля
сигурна съм,че
Времето за чай..е сега..
наздраве, и намиг!
джули
Намигването го мярнах с периферното си зрение. :) Не бях съвсем сигурен, мислех, че може нещо да ти е влязло в очето, та се наложи да прочета коментара ти отново и чак тогава се вгледах внимателно. Пред такова намигване пеперудените крилца нищо не чинят... с толкова финес беше направено! Да не си ходила на курсове за неотразимост или ти е вродена таз изкусност? :)))
Ха сега, наздраве, с чайчето. Пия цейлонски, зелен, едролистен. Без захар, разбира се. :))))
чая...
реверанс,Лейди Джулия
Ще се справя някак с раздвоението, но ако (съвсем случайно) тук пристигне и.... то тогава ще бъда много, ама много раз(с)Троен! :)))
Бакарди ром, с чай, ли рече? Какво пък, звучи чудесно. Бакарди светло, сухо, от Пуерто Рико, става ли? Ок, присъединявай се към компанията! :)))
затова и думите така се леят..
право ,от Сърцето ти..
познах ли?
пак да кажа, Блазе на таз Любима!
и нека, все Празници,и усмивки в очите да има..
Джулия,да не стане..ПТП..
Права си за: "Блазе на таз Любима!" ТЯ го заслужава. Крехките й раменца крепят Света... :)))
Честит да е и за теб, Момиче, месецът, в който е кодирано жизнеутвърждаващото начало!