Огледало на езеро, чезнещо в здрача,
покани луната... и тя се яви;
дяволито надзърна иззад гората,
посипа с прашеца си летни треви,
оцвети тишината, нагази водите,
превърна ги в дансинг искрящ – зарад нас.
Там се прегърнаха с обич очите ни,
унесени в ритъм на приказен валс.
Приседнала в мен, люлееш се леко.
Следва гръбчѐто ти полъх копнежен.
Страстта е отстъпила нейде далеко;
къпе душите взаимност и нежност.
Любовта ни, макар да дойде закъсняла,
инак палува – прилично греховна;
учудващо, днес е разнежена, бяла.
Лунното езеро... То е виновно.
Виновно е с чара си самото мълчание,
отронващо в мрака цветя теменужни;
всяко цветче – съкровено признание,
и думите стихват – бледи, ненужни.
Виновна е също и моята риза.
Изглеждаш тъй крехка, с нея наметната;
усещам те толкова милна и близка,
че стене от сладостна болка сърцето ми.
С колко такива „вини” е облечен
синтезът магичен на чувството нежност!
Но кой е виновен, че в някои вечери
потръпваш при досега с птиците скрежни,
гнездящи сред минало, нему обречени?
Ръката, подхранила нявга летежа им
с вина и принуда, до крайност абсурдни,
вече я няма, но техните сенки
опитват да хвърлят пак мрачното було
над извора, бликащ пленителна женственост.
Виновна си, мила, в едно, несъмнено:
когато за първи път в тебе надникнах,
лудо притегли ме цяла вселена.
Не успях да се влюбя! Бях те обикнал.
И се почувствах гузен че не съм го заявил поне с един коментар :-)))
Понякога стиховете нямат нужда...;-)
Аз коментирам повече тези приятели, които мога да си позволя да усмихна със странни размисли:-)
Пиши все така вдъхновено!
Лекс
Аз самият рядко оставям коментари, и по изключение се впускам в разсъждения под мое или чуждо произведение. Просто табиетът ми е такъв. :))
Благодаря за добрите думи, Лекс! Светлина в пътя ти!
Лита
инак палува – прилично греховна;
учудващо, днес е разнежена, бяла.
Лунното езеро... То е виновно.
Приветствам този ти избор на пасаж от стихото. Смея да се надявам, че си го усетила близък със съкровено твое усещане.
Нека е плодна есента за теб, момиче!