В гърдите ми се сви ранено птиче,
усетило радушния подслон.
Жена, а всъщност плахичко момиче,

Дано орисницата зла да замълчи
пред шанс, дарен ми от съдбата най-накрая!
Вкусил ласкавата благодат на две очи,

В прастария град на нетрайната слава,
всъщност сцена във вечен театър –
афиш избелял, към кьошето Забрава,

Бризът крадешком облизва
по кожата ти капчици солени.
Потръпваш в голотата си, облечена

Урожай несъбрали, мечтите ми
изгорели стърнища преброждат.
Любовта... Тя си тръгна разплакана,