Тишината всеки миг ще отлети,

криле помахала доволно на раздяла;

Химн тържествен е готов да зазвучи,

но слънцето на радостта, едва изгряло,

извръща питащи, посърнали лъчи

от дивното, овално огледало

на двете дълго чакани очи;

Трагично-тъмни, ту тревожно-сини...

Защо пак в езерната бистрота

намятат чувствата страха си раковинен

и плува лебедът – вменена самота?

 

Вече знаех кой жестоко угасил е

звездите августовски, първата зора –

Градилият поредната Бастилия;

Там, в мрачните й, каменни недра –

извечен паметник на мъжкото безсилие –

кове канони инфантилна суета,

скрепени винаги с печат – „насилие”.

И таз абсурдна, примитивна власт,

призвана е да храни, да опази

едно чудовищно и ненаситно мъжко „Аз”.

Ти идваше, успяла да намразиш!

Смълчано-пуста е Безгрижната пътека,

напразно чакала по нея да пристъпиш

свободна, пееща, ефирно-лека;

Вървиш по стария, утъпкан път,

понесла болката, навярно отдалеко –

към този мой орисан кръстопът,

където любовта е... само лекар,

с ръце изплашени - да не сгрешат.

 

Прощаваше, по женски разгадала,

че бледият ми порив плаща дан

на клада – вярно, неотстъпно гряла

един непреболян момчешки блян.

Приемаше стерилната ми длан –

дланта вещаеща, обричаща раздяла.

Объркан, трогнат, коленичил в храм,

отпивах от умората ти зряла;

 

Долавях миналото, тягостния здрач

в задъхания шепот на гърдите,

редуващи желание и плач.

С целувка галеща, атлазно-благодарна,

зовях към устните ти пареща роса -

дано изтръгне от прегръдката полярна

замръзналите знаци на смеха;

 

Усмивка мъничка, болезнена и слаба,

за миг разкъсала решетките тъга;

Усмивка майчинска – прощаваща и блага;

Усмивка укорна, потулвана в нощта;

Усмивка, розата дискретна – там, на прага.

Усмивката ти – жалък грош наслада!

 

Превърнах я в явление, в съдба,

Дори такава, тя бе незаслужена награда

за моя избор – да лекувам, да теша,

вместо истински, по мъжки да обикна

издраната ти с кремъци душа.

 

Ти тръгваше. Отново... и отново.

Безмерно дала ми. Дали бе взела?

Кътам късчета блещукащо олово,

забравени сред тъжната постеля...

Човек винаги се чувства виновен за нещо.

Тя не е особено градивно чувство, но все пак е рожба на съвестта ни и критериите ни за самооценка.
Благодаря, че прочете и коментира, kvg55!

Браво..Харесва ми!

На мен пък ми хареса Вашето харесване. Простете за тавтологията! :)
Благодаря, Милейди 46!

Има резон в това, което казваш, относно възпитанието ни. И не само майката е тази, която моделира съзнанието ни, но и други жени, които срещаме в живота си. Стига мъжът да съумее да интерпретира правилно видяното и наученото. За книгите също съм съгласен. Лично при мен, те имаха значителна роля при начина за възприемане на другия пол.