

Тъмно стана отвън, притаено.
Люшна немощно пламък свещта
от дъха, взел си сбогом със земното,
и притихна в дланта ми дланта,
що градила бе; щедро дарявала
ласка бащина, грижа и плод;
вместо думи, с дела осветявала
моя път към достоен живот.
Младостта ми бе мътна река.
Тъй се случи... Допуснах куп грешки.
Ти не вдигна с укор ръка.
Бе родител, другар и Човека,
в чийто поглед (с присъща виталност)
зървах болка за блудния син.
Затова и в години скитални
бях самотен, но нивга самин.
Явно взел съм от твоята воля.
Надмогнах скръбта, слабостта.
Не ми даде за прошка да моля -
опрости ме до грош с гордостта,
че ме виждаш съзряващ; намиращ
и в незнайното верния брод.
Тази блага усмивка, разбираща!
Свята бащина обич до гроб!
Колко пъти наум съм изричал
онези, тъй важни слова:
че те тача, ценя и обичам.
Зная, сторих го късно. Едва,
когато живецът в очите
надяваше здрачното було,
отброявайки с капчици дните
до нашето днешно сбогуване.
И в това пощади ме, изчака!
Галех белите, свидни коси.
Бе ти сладка водицата, тате,
от ръката синовна, нали?
Сит ли тръгна? – Опитвах се, знаеш...
Непосилен за теб, вехне хляба.
Само късче взе – слънчева благост,
с пожеланата прасковка зряла.
Душен август е. Нощ. Зазорява.
Как тежи ми и колко боли!
Иде изгрев, но в него те няма.
Чезнат горе последни звезди.
Небето сълзица отрони –
най-тъжната своя звезда.
В миг едничък стопи се безспоменно.
Ти оставяш ни трайна следа.
p.MsoNormal, li.MsoNormal, div.MsoNormal {mso-style-parent:""; margin:0cm; margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:12.0pt; font-family:"Times New Roman"; mso-fareast-font-family:"Times New Roman";}div.Section1 {page:Section1;}Много е болезнен този миг на осъзнаването и раздялата за винаги, после остават само спомените ...
Светла му памет на твоя баща! Поклон!
/Галех белите, свидни коси.
Бе ти сладка водицата, тате,
от ръката синовна, нали?
Сит ли тръгна? – Опитвах се, знаеш...
И искам да го питам за много неща от миналото – за фамилията, за обществените събития.
Той пееше хубаво и знаеше много песни, между които и химна на анархистите и местни народни песни. Все се канех и не го записах на касетофона – всичко пропадна.
Но тогава имах по–важни задачи – изкушаваше ме бъдещето.
Между другото ми казваше, че и той особено внимателно не е слушал баба си, когато му разказвала за Турско. Но беще запомнил много неща.
Затова трябва да се записва.
Баба казваше за прадядо "Ние повече обичахме татя". Не, че не са обичали майка си.
Моят баща очудваше махленчетата с това, че уважаваше достоинството ни като на възрастни. А беше беден, повече от мнозинството, по ред причини... И почина на 53. До днес помня два случая, когато съм се чувствал най-уютно и съм спал най-сладко като дете. И двата случая бяха свързани с грижата на баща ми.