Тъмно стана отвън, притаено.

Люшна немощно пламък свещта

от дъха, взел си сбогом със земното,

и притихна в дланта ми дланта,

що градила бе; щедро дарявала

ласка бащина, грижа и плод;

вместо думи, с дела осветявала

моя път към достоен живот.

 

Младостта ми бе мътна река.

Тъй се случи... Допуснах куп грешки.

Ти не вдигна с укор ръка.

Бе родител, другар и Човека,

в чийто поглед (с присъща виталност)

зървах болка за блудния син.

Затова и в години скитални

бях самотен, но нивга самин.

 

Явно взел съм от твоята воля.

Надмогнах скръбта, слабостта.

Не ми даде за прошка да моля -

опрости ме до грош с гордостта,

че ме виждаш съзряващ; намиращ

и в незнайното верния брод.

Тази блага усмивка, разбираща!

Свята бащина обич до гроб!

 

Колко пъти наум съм изричал

онези, тъй важни слова:

че те тача, ценя и обичам.

Зная, сторих го късно. Едва,

когато живецът в очите

надяваше здрачното було,

отброявайки с капчици дните

до нашето днешно сбогуване.

 

И в това пощади ме, изчака!

Галех белите, свидни коси.

Бе ти сладка водицата, тате,

от ръката синовна, нали?

Сит ли тръгна? – Опитвах се, знаеш...

Непосилен за теб, вехне хляба.

Само късче взе – слънчева благост,

с пожеланата прасковка зряла.

 

Душен август е. Нощ. Зазорява.

Как тежи ми и колко боли!

Иде изгрев, но в него те няма.

Чезнат горе последни звезди.

Небето сълзица отрони –

най-тъжната своя звезда.

В миг едничък стопи се безспоменно.

Ти оставяш ни трайна следа.

p.MsoNormal, li.MsoNormal, div.MsoNormal {mso-style-parent:""; margin:0cm; margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:12.0pt; font-family:"Times New Roman"; mso-fareast-font-family:"Times New Roman";}div.Section1 {page:Section1;}

Той пожелал би светлината пак да гори. До изтеклия восък нова свещица сложи и с кремъчни искри отново пални – за душата огрян да е пътя оттук до отвъд и обратно.

Сви ми се сърцето като прочетох стиховете...

Много е болезнен този миг на осъзнаването и раздялата за винаги, после остават само спомените ...

Поклон.

Благодаря, Емелика! И ти ме прости, че още в самото начало на деня те потопих в негатива на личната си емоция.

Паметта е милостива, съхранявайки ценните моменти свързани с нашите близки хора.

Баща ми напълно е заслужил да го почета и в стих, паралелно със синовната ми обич и признателност. Достойни хора случих за родители. Надявам се, че още преди раздялата си с тях, съм успял да изкупя допуснатите в младите ми години грешки.

Истинско, с много обич и болка... Моите съболезнования!
Светла му памет на твоя баща! Поклон!

Родителите ни остават в нас, дори и след кончината им. Не само в генома, а най-вече с онова, ценното, което са ни предали и което, от своя страна, ние да предадем на своите деца.

.....немея, пред тези слова. светъл Път,и Мир на Духа му!

/Галех белите, свидни коси.

Бе ти сладка водицата, тате,

от ръката синовна, нали?

Сит ли тръгна? – Опитвах се, знаеш...

От време на време разговарям с баща си.
И искам да го питам за много неща от миналото – за фамилията, за обществените събития.
Той пееше хубаво и знаеше много песни, между които и химна на анархистите и местни народни песни. Все се канех и не го записах на касетофона – всичко пропадна.
Но тогава имах по–важни задачи – изкушаваше ме бъдещето.
Между другото ми казваше, че и той особено внимателно не е слушал баба си, когато му разказвала за Турско. Но беще запомнил много неща.
Затова трябва да се записва.

Засега май си единствената в блог бг, която се обръща към мен с "приятелю". Нямам представа с какво съм го заслужил. Ценя отбелязването ти, Юлка. Благодаря!

И при мен се случи така. Мислил съм да запиша всичко онова, което са споделяли с мен родителите ми, ако не на видео или аудио, то поне на графичен носител. Те имаха изключително богат и пълноценен живот. Но ме беше срам, понеже ми се струваше, че, по този начин, сякаш бих признал свое очакване за близка раздяла. И все отлагах, отлагах.

Благодаря за стиховете.
Баба казваше за прадядо "Ние повече обичахме татя". Не, че не са обичали майка си.
Моят баща очудваше махленчетата с това, че уважаваше достоинството ни като на възрастни. А беше беден, повече от мнозинството, по ред причини... И почина на 53. До днес помня два случая, когато съм се чувствал най-уютно и съм спал най-сладко като дете. И двата случая бяха свързани с грижата на баща ми.

И аз обичах моя баща и това стихотворение ме върна в спомените ми към него... Той винаги заставаше до мен и ми показваше, че каквото и да направя ще подаде ръка и ще ми помогне във всичко... За съжаление и той рано си отиде...
Много силно и докосващо стихотворение!

Благодаря за съпричастността, изразена в коментара. Баща ми, според общоприетите представи, доживя до една достойна възраст - деветдесет години. Но, това е и съвсем естествено, всеки от нас би желал краят да се отложи. Уви, законите на природата са безмилостни. Извини толкова закъснелия ми отговор. Почти две години не бях се вясвал в блога. Сполай!