
Прочетен: 2519 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 18.01 12:23


Вярата ми пак се спотаява,
свита до нищожна перспектива,
а твоята, днес плахичко изгряла,
е тъй реална, топла, жива...
изтрила не, но сякаш разведрила
в очи, съпътстващите самота мъгли.
В гърдите, крайчето на леден къс стопила,
тъгата учи, как тепърва да вали.
Защо избра в тълпата разнородна,
точно мен, най-грешния сред тях?
Познала липси, отчаянието, грозното,
сродната душа нима видя?
А аз се спрях. Не можех да отмина,
отместил поглед с безразличие фалшиво.
Безгласен вик, ръката ти изстинала –
болят, разтърсват ме, превиват.
Навярно ангели, с лицето на жена,
знаеха как нежност да преливат
в една, отричаща спасение душа.
Те върнаха ме някога в света на живите.
Длъжник съм оттогава и дълга си нося –
наивен, смешен, като мен самия.
За чужда болка станах просяк;
горчилка, скръб охотно пия.
Ще те погаля, утеша, прегърна,
но няма да ме чуеш да се вричам.
Откакто първата ми обич взе Отвъдното,
не мога истински, по мъжки да обичам.
Ще си познала вече моя липса-бездна,
за която няма сътворена стълба;
която най-красивата жена, най-нежната
не би могла с любов да я запълни.
В мен има толкова любов, но Друга властва,
там, на дъното – полярна и ревнива.
За нея си поредната натрапница.
Другата... тя вече е убивала.
Ще бъдеш благодарна зарад светлото,
което, вярвай, от сърце дарявам,
а сетне... ще се влюбиш неусетно,
чисто и с трогателна отдаденост.
Ще сториш избора си лесно. Като Прежните.
Умът напразно би крещял: „Това е грешка!”.
Ще тръгнеш след мълвежа на надеждата,
защото искаш го, защото е... човешко.
Там пътят свършва – граница последна.
От мига на влюбването ставам вреден.
Бил само краещник за твоята потребност,
оттук насетне ще си все по-бедна.
Ще плачеш на раздяла, ще ме мразиш;
прегърнал те, навярно с теб ще плача.
Ще се виня, сам себе си намразил.
Но, тя, вината ми какво би значила,
щом в морето от Страдание, Неверие -
понесла болката си - скитница вълна,
без флаг спасителен развял, ще ме намери
поредната ранявана жена.
И пак ще спра, да устоя безсилен,
пред две помръкнали, отчаяни очи...
Един удавен сред трагизма си Спасител.
Недей се влюбва и не искай да се вричам!
Накрая ще остане вкус горчив,
макар от длан разбираща, длан блага.
Сгуши се в мене, отдъхни... и бягай!
p.MsoNormal, li.MsoNormal, div.MsoNormal {mso-style-parent:""; margin:0cm; margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:12.0pt; font-family:"Times New Roman"; mso-fareast-font-family:"Times New Roman";}div.Section1 {page:Section1;}И моят, но обречен!
Да бъде весела надежда и след сълзи.
И дивото усещане от погледите бързи,
И съсъка на роклята, и падналата вечер.
Останаха...
Така ли си мечтаехме да бъде?
Не платих ли скъпо за измаменото детство?
Невинната усмивка не прощава лесно.
Опазих ли?
Пази се и...
Пазете!
Къде остана детството, кажете?!
---
И този смях...
И легналата вечер във нозете,
като дресирано, послушно куче.
През смях да губя -
на това ли ме научи?
И моят, но обречен!
Да бъде весела надежда и след сълзи.
И дивото усещане от погледите бързи,
И съсъка на роклята, и падналата вечер.
Останаха...
Така ли си мечтаехме да бъде?
Не платих ли скъпо за измаменото детство?
Невинната усмивка не прощава лесно.
Опазих ли?
Пази се и...
Пазете!
Къде остана детството, кажете?!
---
И този смях...
И легналата вечер във нозете,
като дресирано, послушно куче.
През смях да губя -
на това ли ме научи?
Приемам го като комплимент. Оставила си ми и подаръче - експромт - бижу. Зарадва ме и ти благодаря от сърце,vasisid7 !
А лирическият герой се обяснява дълго-дълго, навярно, защото самият той не осъзнава доколко е прав, отнасяйки се по подобен начин с жени в тежко положение. А, може би, именно защото осъзнава, че няма право да дава напразни надежди, без да е готов да поеме пълна отговорност за последвалия резултат.. Коцкарска му работа. :)))