Гора, целувана от топъл дъжд;

страстен вятър разлюлява дървесата.

Отеква гръм. Прегърнати, жена и мъж

сливат вихрите, обзели голотата им.

Деца на порива, сред приказно величие.

Витална част от лятната стихия;

копнеят другия, жадуват го, обичат...

и в жаждата взаимно се отпиват.

 

Но влагата гореща не гаси. Разпалва ги.

Терзаят кожата им яростни треви,

а те се мятат, до безпаметност отдадени.

Всяка ласка рана е. Дъхът кърви.

Пробягват мълнии, пронизващи утроба,

бременна с неистово желание.

Изпепеляващ стон. Отново... и отново...

Съзряващ плод на сладостно страдание.

 

Израждане.... Конвулсен ад. И рай...

Плацентно късче осъзнаване за грях.

Грях ли е (кой би могъл да знае)?

Мъжът листенце на лицето ѝ съзрял,

с такава нежност, обичливо, го изтрива,

че Тя - икона, среди храма засияла -

мъничко свенливо, доверчиво

в дланта му сгушва се... до непорочност бяла.

няма друг, който да пише така..за Ева и Любовта..
какъв си...сладострастен..душевадец,само Лю!
прекрасни празници да радват Сърцето ти,май Френд..

Може би съумявам да пиша по този начин, защото в мислите и представите ми Ева е нещо повече от самката за разплод, от безгласната кукла, обслужваща мъжкия нагон, нещо неизмеримо повече от женицата, чиято основна роля е слугинажа и търкането на загорели тенджери в кухнята. Но, за да я възприеме по различни от описаните току-що варианти, един мъж трябва да притежава и различни от стандартното сетива, позволяващи му да надзърне по-дълбоко в нейния вътрешен мир. Аз бях късметлия в това отношение. Затова ми е лесно да пиша така, че жената (и в твое лице) да го приеме за достоверно и докосващо я по добър начин.
Светли празници и на теб, Юлия! А моите празници... те сякаш подраниха, още с днешния прочит на този твой изключително мил коментар.

заслужаваш...и още..

Навярно прочела първия коментар, сътворената от Създателя, под номер шестстотин шестдесет и шест - Ева, също е склонила да ме възрадва с благото си присъствие тук. :) Току виж доприпкали Адамчо, Змията и още неведом брой библейски персонажи. Тях не ги ща! :))
А относно онова, което по един или друг начин сме заслужили, мисля, че то не бива да бъде "осребрявано" фифти-фифти. Би се превърнало в обикновена търговийка. Разумният "недоимък" е за предпочитане в едно такова: заслуга - непременна награда.