Днес те няма до мен. Аз тъгувам,

но дори и тъгата по теб е добра;

сладостна мъка – тюл теменужен

обгръща сърцето, притулва дъха.

В такъв момент понякога хитрувам,

представите на помощ пак повикал.

Прецизно смътните детайли дорисувам

с перцата цветни на отчаяната мисъл.

О, да, представите... Имам си любима

(макар че другите, тях също ги харесвам),

седиш в леглото... аз, зад тебе коленичил,

косите в упоение разресвам...

Не, не е това!

Косите ти са влажни, падат тежко;

почти на педя спускат се под раменете...

Отново в бялата ми тениска облечена

(наричаш го „случайно недоглеждане”);

възширочка ти е, малко поразвлечена...

дори такава е частица от копнежа ми.

С върха на пръсти – пъргави, горещи –

творя първичната прическа „таралежко”...

наужким негодуваш, стенеш, смееш се...

но стихваш, щом обгръщам те... и зад ушето

оставям с устни цялата възможна нежност.

С най-ласкавия гребен – бавно, леко –

кичурче по кичурче пътувам...

внимавам с възелчетата заплетени;

прихващам близичко до тях, и четкам, четкам...

Вярваш ми и никога не се страхуваш,

че мога да ти причиня, неволно,

даже тази мъничка и смешна болка.

Наяве и за двама ни вълшебство е,

но и сега представям си доволството,

облагнало чертите на лицето...

Свещенодействам... Въплъщавам в гребена

вълни измислена от мен мелодия,

а той ги следва – сякаш ласка, сякаш шепот.

Отдаваш им се – кротичка, спокойна...

Разресвам те, разресвам те, разресвам...

Влажните браздички, отначало

отказват да се слеят, ала сетне

всяко косъмче отделно заблестява

в топлия нюанс на светъл лешник.

Разресвам те, разресвам... Обожавам

чувството, че с гребена отнемам

част поне от грижите, умората...

Примъркваш като коте... по гръбчето

тръпки сладостни пробягват и отронват

хладните кристалчета тревожност.

Представям си как после се облягаш,

потърсила заслона на гърдите ми;

ухаеш на жена, на чистота... и още нещо,

с което те усещам толкоз близка!

Разделям рехавата свила на косите,

лицето скланям, сгушен обичливо,

в примамливата мекота на шията...

Харесвам и представите със страст, боричкане,

вплетени тела, потта на изнемогата...

но тази „тихата” най-много я обичкам;

извор чист и глътки безметежност,

между сън – замаяно будуване.

Отдадена, омекнала, разнежена...

целувам те, целувам те, целувам...

Липсваш ми!

Всяка твоя частица познавам,

всяка гънка, луничка, и аромат.

Без теб безвкусен, неприветлив е денят,

а кратките ни мигове дори не стигат

да чуя своя искрен смях.

Ревнувам времето, проклинам разстояния,

броя секундите, които ни делят.

Ненавиждам обстоятелствата – онзи свят,

където се завръщаш само,

за да избягаш пак при мен, поне за час!

Силна си. и слаба – затова разкъсвана,

между вопъла в открит наново смисъл

и дълг, смален до ритуален лист.

Утре ще те грабна. Искам те!

Да, за себе си, единствено, те искам.

Нека да прилича на отвличане.

Любов е, знам. Взаимна е.

Не съм и юношата, сбъркал я с привличане.

Има нещо повече зад думите, кога изричам:

Обичам те, обичам те, обичам!